„История Славянобългарска“ е първата написана българска история. Тя е съставена от Паисий Хилендарски през 1762 г. Целта на „Историята“ е да обедини българите в един болезнен период на разединение и да им покаже колко силни и славни са били предците им, за да ги накара също като тях да се борят за правата на държавата си.
В книгата на монаха Паисий са зачекнати темите, които са най-важни за един народ, които го обуславят като народ и го различават от останалите народи. Това са именно езикът и вярата.
Първата българска история е съставена от две предисловия, същинска част, състояща се от седем глави, и послеслов.
В първото предисловие е поставена темата за „Ползата от историята“. Обърнато е внимание на „любомъдрия читател“ още в първото изречение. Това прави автора по близък с четящия и кара втория да му се довери и да повярва в следващите редове, в които обръщението продължава. Това скъсява дистанцията между говорещ и слушащ (пишещ и четящ) и ги прави близки, а читателят, както всеки човек, би бил по-склонен да приеме съвет от по-близък.
С цитата от „источният кесар Василий“ е обобщена тази „полза от историята“ - „Не преставай да четеш историята на древните. Защото там без труд ще намериш онова, за което други са се трудили. От тях ще узнаеш добродетелите на добрите и законопрестъпленията на злите, ще познаеш превратностите на човешкия живот и обратите на благополучието в него, и непостоянството в този свят, и как и велики държави клонят към падение. Ще размислиш и ще видиш наказанието на злите и наградата на добрите. От тях се пази.“ Това, общо взето, е ползата от историята - не само да научиш за славното минало, но и да извлечеш поука за себе си, за бъдещето, за правилното и неправилното, тоест да се научиш от грешките на другите, за да избегнеш повторението им.
Още в това първо предисловие на книгата Бог е неразделна част от „Историята“ на българския народ. Той е представен като основна и най-важна фигура, от която зависи съдбата на българите. След Бога са поставени царете, а след тях обикновеният народ, но тази привидна йерархия в никакъв случай не е поставена, за да разделя хората. Според Паисий ги разделят само делата им - добри или зли. В определянето на доброто и злото, авторът е вложил своята оценка, но твърдо застава зад позицията, че всичко е Божия воля, а случващото е само реализацията на това, което Всевишният е пожелал - „Въздай всекиму според делата.“, както гласи и самият край на книгата.
След първото предисловие следва нещо като посвещение или по-скоро като автограф на автора, който е предхождан от заглавието на книгата. Последващите редове представляват второто предисловие на книгата, което е озаглавено „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Основната задача на тази втора част от „История Славянобългарска“ е да определи два вида читатели - тези, които обичат и имат „присърце своя род и своето българско отечество“, и другите - „неразумни и юроде“, които се срамуват от своя род и език, защото „българите са прости и глупави“. За да аргументира своето право Паисий дава примери от Библията, показвайки, че Бог предпочита именно „простите и незлобливите“. Другата важна опорна точка на доказателството Паисиево е това, че според него и от гърците по-мъдри народи има, но никой грък не говори друг език, а тачи своя роден. Дава този пример, защото българите масово се „погърчват“ и избягват своя произход, причислявайки се към народа, който смятат за по-интелигентен в стремежа си да не бъдат сметнати за „прости“.
Освен това в тази част от книгата е дадена и причината на автора да създаде произведението си - неговите наблюдения, „че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят“. Става ясно, че целта на Паисий Хилендарски е да даде на онези, които ценят българското, знания, които да им бъдат интересни и полезни, а онези „отцеругатели“ да похули (и, може би, да ги накара да прогледнат).
Последните редове от второто предисловие разказват за преминатото от Паисий, за да напише тази кратка история. Преровил е твърде много книги, за да намери твърде малкото, което е писано за българите, да извлече достоверното (поне според него) и да го събере и напише.
От следващата част започва същинската част на книгата, която е изложена в продължение на пет глави. Първата от тях се нарича „Историческо събрание за българския народ“. Тя започва с разказ на това откъде са произлезли българите, който започва от Ной и неговия ковчег, което идва, за да придаде божественост на народа, произход от Бога. Следват разкази за победите на българите над гърците и други народи, които са идеализирани, но не чак дотам, че да не бъдат тризнати макар и малкото им загуби. Тази част завършва със скръбните последни думи на „крал Батоя“ - "Велика съдбо и нуждо, защо не ми даде още малко живот, за да умра юнашки на война с меч в ръцете си?" Това изречение служи за обобщение на смелостта на българина, за когото висша проява на достойнство и чест е смъртта в борба. Това е подбуда към съвременниците на Паисий, които покрусени от турското иго напълно загубват вярата в себе си и достойнството си, но тук идва „История Славянобългарска“, която припомняйки им историята на „миналите“ да ги поведе към героична борба с врага - щом сме се справили с толкова велики и големи империи, защо да не се справим и с Османската? Неслучайно е споменато мнението, че великите и големи империи падат бързо, а се запазват малките държави като българската.
Следващата част разказва за сръбските крале и връзката на сърбите с българите. Краят отново е идеализиран за българите, които са по-велики от сърбите за автора. Последните са изопачени като лъжци и „натъкмяващи си нови истории“, но сам Паисий споменава малко преди това, че за историята на сърбите няма никакви писмени доказателства, а се знае само от това, което разказват „простите хора“.
В третата глава от същинската част е представено падението на България под турско робство, „краят на българските царе и тяхното славно име“. Четвъртата представлява списък на българските царе.
Главата „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе“ разказва за величието на тези, които са били достойни да застанат начело на един славен народ като българите. Паисий е далеч от мисълта да идеализира всеки един от тях. От 33 той изброява само 13, които според него заслужавли наистина титлата си. За тях казва по няколко думи. Така завършва частта за кралете, която е продължена в пет глави от книгата.
Следват две глави, които разказват за българските светци, вярата, писмеността и Кирил и Методий. За онези времена тези неща са неделими. Втората глава, разказваща за вярата, съдържа кратък списък на българските светци, като за всеки е казано по нещо. Така завършва и тази част и книгата на Паисий.
Като за финал, авторът е вмъкнал послесловие, в което отново обръща внимание на своя читател, както и на състоянието си по време на писането на книгата. Последното изречение е „Амин.“ Това не е толкова учудващо, като се вземе предвид, че Паисий е бил монах, освен това нееднократно в книгата си говори за Бог и неговата справедливост. Тази молитвена дума е в края, за да превърне „История славянобългарска“ в една своеобразна молитва към Господ - да отвори очите на българите, да им влее ум и да ги накара да се борят както техните прадеди са се борили с неприятелите си.
В общия си смисъл „История славянобългарска“ е оптимистична творба. Тя възкресява народното самосъзнание чрез спомена за славното минало и вдъхва кураж и вяра за също толкова славно бъдеще.
Снимки: Pravoslavieto.Com
