Кой е по-силен

        Приказката „Кой е по-силен“ е типична приказка за българския фолклор, разказваща за силата на доброто пред злото. В огромна част от българските народни приказки става въпрос за сблъсъка на тези две сили и надвиването на доброто.
        В тази приказка сюжетът е съвсем прост, но поуката е добре изразена - благата дума е по-силна, от която и да било физическа сила на Земята. Усмивката на Слънцето, макар че не изисква никаква сила, всъщност има много повече мощ от цялото могъщество на вятъра.
       Със сила не се постига хубаво. Доброто води след себе си друго добро.

За труда в „Най-хубавите ръце“ и „Кой бил по-трудолюбив“

         Българското народно творчество винаги е извеждало на преден план в ценностите си трудолюбието. Фолклора ни е пребогат с пословици и поговорки като „Който не работи, не трябва да яде.“, „Трудът краси човека.“ и други такива. Едни от най-популярните приказки, свързани с труда, са „Най-хубавите ръце“ и „Кой бил по-трудолюбив“, които са известни и под други заглавия.
         Българската народна приказка „Най-хубавите ръце“ разказва за три жени, които си почиват край една река и се надпреварват коя има по-хубави ръце от другите две.
Неслучайно покрай тях минава „старица“. Старостта тук е символ на мъдростта и на преживяното. Старец или старица присъстват в много български народни приказки като хора, от които по-младите да поискаг съвет къде да отидат, какво да направят в дадена ситуация. В „Най-хубавите ръце“ не е по-различно. Бабичката учи младите, че най-хубавите ръце са тези, които се трудят, защото на тях се крепи светът. Те спомагат за неговото благоденстване. Ръцете, които не се трудят, може да са красиви на външен вид, но реално погледнато от тях няма никаква полза. А както добре знаем „Трудът краси човека.“
         Докато приказката „Най-хубавите ръце“ има по-скоро поучителен характер, другата - „Кой бил по-трудолюбив“, е със смешен привкус. Тя осмива мързелът. Недочуването на по-малкия брат създава смеха в приказката. То именно изобличава истината, която и без това е очевадна - момчетата са мързеливи и не желаят да се трудят.
          Българските народни приказки „Кой бил по-трудолюбив“ и „Най-хубавите ръце“ са поучителни. Поуката, която можем да изведем е, че трудът е човешка благодетел и ценност, която се уважава, а мързелът е позор.

Български народни песни

          Българските народни песни са част от народния ни фолклор и в себе си са пресътворили времената, в които са писани, с всичките им традиции, обичаи, вери и надежди. Техните автори са неизвестни, те са хора от народа - ето защо се казва, че в българските народни песни, приказки, предания, пословици, поговорки и т.н. е скрит българският дух.
Те са от весели нареждания за плодородие и берекет до възпяване на красотата на природата и дори различни драматични любовни истории. Характерна за тях е ритмичността и архаичните думи.

           „Честитка на сурвакари“ е българска народна песен, която характерно се изпълнява по Нова година от деца сурвакарчета, които сурвакат близките си за здраве и плодородие през идната година. В себе си тя е събрала пожелания за всичко, което е нужно на селския човек (а по онова време, в което е създадена, и на градския). А какви са били неговите нужди? Нивата му да роди „голям клас“, овощната градина да е пълна с плодове, къщата му да е пълна с деца, за да ги храни с даровете на природата, и да има някой и друг грош за други нужди. Стиховете „Живо здраво до година, до година, до амина!“ обещават живот и здраве до следващата година, когато отново дойде време за сурвакане.
          „Горо ле, горо зелена“ е песен, възпяваща красотата на българската природа и по-конкретно - гората. Във времената, когато песента е сътворена, народът е почитал природата и се е наслаждавал на красотата й. Лирическият герой в стихотворението е готов да се отбие от своя път, с риск да го удължи, но за сметка на това да се напие с „вода студена“ и да почине под „сянка дебела“. Песента е пример за оценяване на малките и красивите неща в живота.
         „Слънчице мило мамино“ е българска народна песен за полето. Тя е нареждане към Слънцето - „до пладне, слънце, да грееш, / от пладне в облак да зайдеш“. Пяла се е на полето с цел да се измоли по-прохладен ден за работещите на полето - „ратаи“, „жетвари“, „косачи“, и за „дребни дечица в слогове“.
         „На оран“ е песен за кръговрата на живота - за работата, която храни трудолюбивите хора, за нейния процес, за приноса на всички („орачи“, „копачи“) за прехраната на народа. Песента казва как всеки един човек от „девойките“ до „бели старци“ може да даде по нещо от себе си за това, което ще ядат „всички хора“. Взаимният труд носи най-добри резултати.

Приказка за ряпата (есе)

Чували ли сте за дядото, който почнал да вади ряпа, ама не можал да я извади? Викал бабата, внучката, кучето, мишката... и чак тогава всички със задружни усилия успели да я извадят.
Любимата детска приказка съдържа в себе си много интересна поука. Всички ще се досетите - със задружни усилия се постига всичко. Това е едно. Но ако се вгледате малко по-навътре в детайлите ще откриете и друго - мишката, тя е последния помощник.
Виждали сме мишка. Тя е едно малко беззащитно сиво животинче. Ако бяхме на мястото на кучето, дали щяхме да я повикаме? Как при толкова много помагачи, точно пък тази нищо и никаква мишка ще помогне да се извади тази тоооолкова голяма ряпа? Но явно понякога малко не ни достига, за да постигнем желанието си. Точно толкова малко, колкото силица може да има в една мишка. В такъв случай дори и тя може да ни бъде от помощ.
Изводът от руската народна приказка за дядото и ряпата е, че не бива да пренебрегваме малките неща и хора, никого не трябва да пренебрегваме, защото не знаем кога и по какъв начин някой може да влезе в живота ни и да ни бъде полезен.